9.6 C
Sofia

Анализ – Възраждане ли е единствената партия която може да ни изкара от кризата?

Published:

Какво е енергийното бъдеще на Запада? Това е въпросът за един милион лева, който всички си задават вече от 6 месеца и, поне за момента, изглежда никой не може да предостави отговор, който да не е строго краткосрочен. 

В родните медии като манна небесна се тиражира основно перспективата за азерски газ. В тази статия ще се абстрахираме от чисто логистическата страна на въпроса – няма да разглеждаме газови връзки, тръби, конектори, слотове и проче. Подобни бакалски сметки може да бъдат оставени на пропагандистите на “Продължаваме промяната” и останалия партиен мейнстрийм, който обсесивно се занимава основно с рецитиране на сухи факти. 

Та, обратно към азерския газ. Какви са перспективите пред Азербайджан като дългосрочен доставчик на газ за Европа като цяло и България в частност? Масово добивните полета и съоръжения в Азербайджан са собственост, частично или изцяло, на западни конгломерати и компании. За да се увеличат количества е необходима сериозна инвестиция от самия Запад. А това, поне към настоящия момент, е непосилно. Съществуващите количества пък са малко или много резервирани чак до 2025г. 

Азербайджан е страна, която е стриктно в орбитата на Турция. Двата народа се имат за братски, Турция е заплашителната сянка на иначе сравнително невзрачния си съсед. Това пролича особено ясно по време на конфликта с Армения през 2020г. Тогава турските “Байрактар” дебютираха при реални бойни условия и резултатът беше катастрофален за арменските военни части, които така и не получиха външна подкрепа (освен от плахи руски миротворци, както и острите думи на големия си търговски партньор Иран). 

Сега обаче ситуацията е различна. Русия и Иран имат активен интерес да привлекат Азербайджан към сферата си на влияние в новия мултиполярен свят. Да не говорим за американските амбиции да ликвидират и малкото останало от държавната газова компания SOCAR. 

За Иран този интерес е и вътрешен – в северните провинции на страната се развиват сепаратистки движения сред азерското етническо малцинство. Режимът на Хаменеи рано или късно ще трябва да се справи с този силен символен център, който обединява потенциалната заплаха за властта си. Видяхме първото потракване с оръжия преди около месец, когато имаше нови сблъсъци в Нагорни-Карабах и Иран започна да струпва техника по границата с Азербайджан в подкрепа на арменските си съюзници. 

Другата полза на Иран би била по отношение на газовия пазар. Транскаспийската тръба практически елиминира потенциала на страната за контрол над потока на газ от тази част на света към Европа. В момента азерският газ минава през Турция и стига право до Гърция. Съществуващите съоражения на Иран щяха да хващат ръжда при това положение дори и да не страдаха от западните санкции. 

Тук изникват два въпроса. Първият от тях е – може ли Запада да се довери на Турция за практически пълен контрол над газовите си доставки? И отговорът, естествено, би бил уклончив. Нима турският “мек авторитаризъм” е за предпочитане към путиновата “преторианска гвардия”? И следващият въпрос – азерският газ по-чист ли е от руския? Азерските военни престъпления през последните 2 години са добре документирани. Ако руският газ е обагрен в кръв, то какво да кажем за зверствата, които мюсюлманската армия на президента Алиев извърши срещу цивилното християнско население на Карабах? 

Азербайджан със сигурност ще стане обект на интереса на Иран и Русия. Страната знае това много добре – това е и причината за близостта ѝ с Турция през последните години. А Турция, както всички виждаме, извършва сложни геополитически триангулации и очевидно отказва да отхвърли икономическите си отношения с новия “ревизионистки изток”. Quo vadis, западен газов потребител? Трябва да имаме предвид и фактора Китай, който е все по-сериозен в съседните държави в централна Азия и ограничава потенциала на Турция за вмешателство там с цел отвличане на внимание и упражняване на натиск. 

Какви алтернативи има отвъд това? По ред на номерата: 

ОПЕК последователно отказва да компенсира количествата. Страните-производителки нямат полза от това. В момента те правят колосални печалби от международната ситуация и пазара на енергийни източници. Саудитска Арабия укрепва отношенията си с Китай, подготвя планове за взаимна инвестиция, обмисля начало на продажба на нефт срещу валути, които са различни от долара. 

Африкански страни като Алжир и Нигерия. Това са фундаментално ненадеждни партньори по изцяло вътрешни причини. Страни, които нямат централизиран контрол над цялата си територия. Страни с изключително нестабилна политическа система, редовни граждански сблъсъци или дори войни, конституционни кризи и проче. Много неща могат да се кажат за Русия и Саудитска Арабия, но “политически нестабилни” не е сред тях. Това са режими с минимални колебания, които са наложили практически пълен контрол над обществата си. А това е основата на надеждната търговия. 

Доскоро санкционирани и изолирани страни като Иран и Венецуела. Също невъзможно. Джо Байдън направи овертюри и към двете страни още в началото на войната, а резултатът беше студено посрещане и бързо отпращане. Това са държави, които са прекарали последните десетилетия в периферията на американската хегемония и са усетили цялата тежест на нейното политическо вмешателство. За да бъдат “приобщени” обратно към свободния пазар, те трябва да бъдат променени отново. Вероятно насилствено. И това ни връща към хипотезата от миналата точка за Нигерия и Алжир. 

Такива са алтернативите. Такива са перспективите. 

Изводите оставяме на читателя, но е очевидно, че Европа ще прекара една тежка и студена зима без особена вероятност ситуацията да се подобри в средносрочен план. Америка, изглежда, ще се превърне в по-голям фактор в енергийната сфера на Европа. Втечненият газ не е пълноценен заместител за повече от няколко месеца – логистически кошмар са неговите пренос и обработка, особено след пожара в големия терминал на Фрийпорт в Щатите, през който преминаваха грубо около 15% от количествата на страната. Друг вариант е шистовият газ – за него спомена Майк Помпео преди дни по време на посещение в България. 

Нима зависимостта от Америка ще бъде качествено различна от зависимостта от Русия? Може би ще бъде. Ще бъде по-скъпа, това можем да кажем със сигурност. А какви политически и социални последствия ще има – можем само да си представяме. 

Виждаме дори сега последствията от американската намеса. Факт е, че в България действа една ефективна монопартия. Идеологическите разлики между ГЕРБ, ПП, ДБ и останалите по-малки евроатлантически формирования практически отсъстват. Нима това е прословутото вмешателство на Газпром? 

Какво ни предлага монопартията? ГЕРБ, след като допреди месец говореше за нуждата от преговори с Газпром, сега поставя като линия в пясъка задължителната пълна диверсификация. Отново Азербайджан е във фокуса. От другата страна на монопартията пък чуваме радостни възгласи в полза на зависимостта от Америка – най-голямата драма на градския соросоид е предполагаемото “изпускане” на танкерите с втечнен газ. Ако зависеше от ДБ, то цялото ни потребление щеше да е такова, по примера на балтийските държави, които в момента се радват на най-високите нива на инфлация в Европа. 

БСП, естествено, сигнализират готовност да преговарят с Газпром. Което е смешно, след като именно тяхно правителство прекрати отношенията с компанията и хвърли страната в несигурност. Трупът на столетницата вече е дом на лешоядни градски либерали от рода на Явор Божанков, които по нищо не се различават от типичния дабългарист. 

Всички останали партии, малки и големи, кършат пръсти и не смеят да се обявят в една или друга посока. Знаят какви са нуждите на България, знаят какъв е пътят, но каишката им е прекалено къса.

За сметка на това към настоящия момент има един-единствен политически субект, който да изявява готовност да преговаря не само с Русия, но с всеки потенциален партньор, който може да осигури на България нужното, за да продължи нормалният начин на живот и свободното предприемачество – Възраждане. Всичко е въпрос на чиста договоспособност. И международната общност вече дава сигнали, че гледа именно на Възраждане като на потенциален партньор. Защо иначе китайският посланик ще отиде на крака в централата на партията? 

Нужно ни е управление, което да може да балансира между ревизионисткия изток и линеещия запад. Което да може да навигира икономическата война, да се справи с препятствията на битките за влияние региона. И най-вече – да сключва сделки, които са изгодни за нацията и народа ни. 

Подкрепете ни във телеграм

https://t.me/bnm_bg

Харесайте ни и във фейсбук

https://facebook.com/bgnational.media/

Вашето мнение?
+1
1
+1
0
+1
0
+1
0
+1
0
+1
0
Петър Баев
Петър Баевhttps://bgnational.media/
Разследващ журналистБивш съветник по националната сигурностПравителствени отношенияЕксперт по статистика и математика

ПОДОБНИ

НАЙ-НОВИ