В миналото изследвахме ролята на Борис Трети в убийството на политически опоненти като Христо Луков с помощта на негови близки сътрудници като Георги Димитров. Този път ще изследваме “мита” за “царя обединител”, който се разпространява като исторически факт, а не може да бъде по-далеч от истината.
Ще изследваме и кой е изиграл главната роля за обединението на Южна Добруджа в България, тъй като отново е разпространен митът, че Хитлер и нацистка Германия са главните фигури зад това, но всъщност това е СССР. Дори Унгария има по-голям принос за този факт, отколкото нацистка Германия.
Основният смисъл на тази статия е да хвърли светлина върху факта какъв паразит е бил Борис Трети, той не е бил обединител, а предател. Той предаде българските територии, които ни бяха предложени от СССР и Унгария, и прие само Южна Добруджа, когато и СССР, и Унгария бяха готови да воюват за България и да ни предоставят Северна Добруджа заедно с други територии, това беше страхливо отхвърлено от Борис. Който отиде зад гърба им, за да се опита да се подмаже на етническите си другари – германските евреи, за да води дипломатическите преговори.
След Мюнхенското споразумение българската външна политика по добруджанския въпрос търпи по обясними причини бърза еволюция. Българската външна политика изоставя спорните и висящи въпроси за положението на българското малцинство, като формулира ново искане – връщане на Южна Добруджа към България. През април 1939 г. министър-председателят Георги Кьосеиванов формулира пред парламентарната комисия по външните работи целите на тази нова политика, в която като главна задача се изтъква териториалното искане на България за връщането на Южна Добруджа.
Следвайте “БНМ” в Телеграм, Вайбер и Фейсбук.
Поставянето на добруджанския въпрос като първо искане в системата на мирната ревизия на Ньойския договор има исторически, икономически, политически и конюнктурни основания. Главното е, че Добруджа е изконна българска земя на чиято територия се образува Дунавска България, където винаги и непрекъснато живее компактно българско население с формирано национално съзнание, култура, език и народностни традиции и обичаи. Същевременно Южна Добруджа в историко-географски план е едно естествено продължение на територията на царството към 1940 г. и неотделим стопански хинтерланд на Варна, Русе и Шумен, като житница на България. При това Добруджа е отнета от България не чрез победоносна война, а по силата на един несправедлив международен договор, несъобразен нито с историята, нито с географията, нито с етническите права на България над тази територия с преобладаващо българско население.
През януари 1939 г. “цар” Борис III поставя добруджанския въпрос в Рим, но там не обръщат внимание на българските претенции, тъй като Италия се интересува главно от Южните Балкани (Далмация, Албания и Епир) и с оглед на своите цели се стреми да насочи вниманието на България в тази насока.
В Берлин първоначално посрещат българските искания резервирано. Германия се стреми да привлече Румъния на своя страна, за да си осигури румънския петрол от Трансилвания и не желае да се ангажира с България по добруджанския въпрос. До окончателното налагане на Германия като водеща велика сила в румънската политика, тази позиция на германската дипломация остава непроменена. В началото на 1940 г., когато България става обект на най-силна дипломатическа обработка от страна на англо-френския блок и е в непрекъснато засилващи се връзки със СССР, българската дипломация се опитва да склони Германия по добруджанския въпрос, изтъквайки западната и руската заплаха.
Отношението на Англия, Франция и САЩ към добруджанския въпрос се определя от тяхната обща политика в Югоизточна Европа в навечерието на Втората световна война. Тези страни се стремят да създадат един общ и неутрален по отношение на Германия и СССР балкански блок, към който евентуално да бъде привлечена и България. С оглед на това англо-френската дипломация се опитва да внуши на румънския крал Карол I, че трябва да се уредят висящите въпроси с България, на което той категорично заявява, че никога няма да се съгласи с отстъпка на територии на Унгария и България, но все пак ще се занимае със спорните въпроси.
Следвайте “БНМ” в Телеграм, Вайбер и Фейсбук.
При това румънско отношение по спорните въпроси с Унгария и България, Франция и Англия застават на румънска страна и чак до окончателното преориентиране на Румъния към Тристранния пакт през пролетта на 1940 г. тази тяхна позиция остава непроменена.
Българските дипломатически постъпки в Париж и Лондон през 1939 и в началото на 1940 г. не донасят никакви резултати. Отрицателното отношение на тези страни към българските искания за Добруджа и преди всичко гаранциите давани от Германия укрепват волята на Румъния за противодействие.
Едва в края на 1939 г. английската дипломация прави пръв опит да ревизира своето становище. Тази нова ориентация е свързана с пътуването на лорд Лойд Джордж, на когото е възложена мисията да убеди Румъния да отстъпи по добруджанския въпрос, за да се създадат условия за привличането на България към Балканския неутрален блок и да се нанесе удар върху германското влияние на Балканите. Тази мисия обаче завършва безрезултатно.
В отношенията си с Англия и Франция българското царско правителство се опитва да използва същия дипломатически ход, който пласира в Берлин и Рим. Докато българските дипломати внушават на Германия, че не е в неин интерес въпросът за Добруджа да се урежда чрез съдействието на Англия и СССР, а в Рим направо плашат, че ако Италия не прояви разбиране, ще се обърнат с молба към Русия, по отношение на англо-френския блок се лансира главно съветската заплаха.
Позицията на СССР по българските искания за Добруджа се различава от тази на Германия и на англо-френския блок. Още през 1937 г. сред дипломатическите и военните среди в Москва се смята, че България, поради тежкото положение на Румъния, има най-добър шанс да си възвърне не само Южна, но и цяла Добруджа, като излезе на устието на Дунава и установи съседство със СССР. Съветското отношение остава непроменено и след 1 септември 1939 г.
Така на полето на международната дипломация към пролетта на 1940 г. се очертава една твърде благоприятна международна обстановка за България към уреждане на въпроса за Южна Добруджа.
Инициативата за решаване на въпроса за Южна Добруджа идва от Германия, която успява да се наложи в румънската политика и в стремежа си да овладее положението на Балканите се опитва да спечели окончателно България на своя страна. В резултат на този отчетлив германски външнополитически стремеж сред германската дипломация съзрява идеята за компенсация на България, като ѝ се върне Южна Добруджа.
Същевременно англо-френският блок също изоставя Румъния. През пролетта на 1940 г. английската и френската дипломация правят все по-определени признания за законността на българските искания и се отказват от гаранциите, дадени на Румъния през 1939 г.
Съветският съюз също продължава да защитава своята теза, че България има исторически и икономически права над Южна Добруджа и застава изцяло в нейна подкрепа.
В резултат на това през пролетта на 1940 г. Румъния се оказва абсолютно изолирана и изоставена по въпроса за Южна Добруджа, което я принуждава към отстъпки и тя започва сама да търси пътища за подобрение на отношенията си с България.
Следвайте “БНМ” в Телеграм, Вайбер и Фейсбук.
В този момент българската дипломация усеща, че часът за частично уреждане на добруджанския въпрос е настъпил. На тайно съвещание във външното министерство на 4 април 1940 г. решаването на добруджанския въпрос се определя като задача №1 на българската политика. Министърът на външните работи Иван Попов разработва цяла програма за неговото уреждане. Той съветва дипломатите да подчертаят, че България иска да реши миролюбиво този въпрос, че става дума за поправка на една несправедливост, че България няма други интереси в Румъния, че срещу Южна Добруджа тя не би могла да влезе в Балканското споразумение, но че е готова да сключи с Румъния пакт за ненападение или за гарантиране на новата обща граница.
Българската дипломация се заема незабавно да осъществи начертаната от Иван Попов програма. През април и май 1940 г. българските легации в чужбина и особено представителствата в Берлин, Москва, Лондон, Париж и Букурещ изпълняват предписаните от Външно министерство постъпки.
Същевременно огромен натиск върху Румъния оказват СССР и Унгария. На 26 юни 1940 на румънския пълномощен министър в Москва е връчена нота за опразване на Бесарабия и северната част на Буковина в срок от 24 часа. След два дни Съветският съюз пристъпва към завземане на посочените области и за 4 дни Червената армия установява новата граница. Това предизвиква спонтанна реакция в Унгария. Още през юни 1940 г. е проведена мобилизация и концентрация на унгарската армия на румънската граница. Румъния е на колене смъртно изплашена. В този момент страната решава да уреди бързо въпроса за Южна Добруджа с България, за да освободи ангажираните отвъд Дунава военни части и укрепи отбраната на западната си граница с Унгария.
В този момент българската дипломация решава да действа бързо и енергично пред великите сили. На 29 юни 1940 ‘цар, Борис III заявява, че ако България не получи Южна Добруджа, в България ще възникне опасност от пролетарска революция, която ще установи най-тесен съюз със Съветския съюз. Съобщавайки в Берлин за разговора си с “царя” в София, германският посланик в България обръща внимание, че обстановката в страната с оглед опазване на германските интереси става много опасна. Той препоръчва да се предприеме необходимото за засилване на германските позиции в България.
Българското правителство се консултира и с Москва, където на българското военно аташе е внушено, че България трябва да помисли не само за Южна, но и за Северна Добруджа, за да може България да излезе на Дунавската делта и да установи съседство със СССР, но това агресивно поведение на съветската дипломация плаши правителството и “царя”. В тази обстановка в България закипяват големи външнополитически страсти. Започва шумна манифестация на българо-унгарско сближение. Българското правителство заявява, че по принцип приема унгарската идея за една паралелна акция срещу Румъния.
Следвайте “БНМ” в Телеграм, Вайбер и Фейсбук.
Увлечени от примера на Унгария, Богдан Филов и Иван Попов решават да изменят на своя глава указанията на “царя” за мирно уреждане на добруджанския въпрос, като обявят мобилизация, демонстрирайки неприкрит стремеж от страна на България да си върне цяла Добруджа. Но държавният глава “цар” Борис III категорично се противопоставя на този авантюристичен план, характеризирайки го като „нов 16 юни“. “Царят” принуждава правителството да телеграфира в Рим и Берлин за своите намерения, за да изпитат ефекта от тяхното намерение и едва тогава да действат. Но и от двете места съветват българското правителство да не прибягва до употреба на сила по добруджанския въпрос. В започналия дипломатически натиск от България по добруджанския въпрос се включват бившият “цар” Фердинанд I и генерал Никола Жеков. На 7 юли 1940 г. Фердинанд се обръща с лично писмо до Хитлер, като изтъква колко важно е за германската източна политика България да получи Южна Добруджа чрез посредничеството на Германия.
След този натиск дипломацията на Германия и Италия стига до заключението, че протакането на решаването на добруджанския въпрос ще накърни влиянието на Оста в България. Хитлер и Рибентроп принуждават румънските власти да влязат в преговори с Унгария и България за уреждане на трансилванския и добруджанския въпрос.
На 26 юли 1940 г. в Германия се провежда тристранна среща с участието на българска и румънска делегация. Хитлер в прав текст заявява на румънската страна, че е съгласен със справедливостта на българското искане, включително и за Силистра, но отказва да поеме каквато и да била арбитражна роля. С тази среща акцията на българската дипломация за спечелване на международна подкрепа за уреждане на добруджанския въпрос приключва. Двете най-влиятелни на Балканите велики сили – Германия и СССР – застават едновременно и окончателно на българска страна по добруджанския въпрос.
Следвайте “БНМ” в Телеграм, Вайбер и Фейсбук.
